Александър Христов

Александър Христов - Шкубата. Роден на 31.05.1904 г. в София. Баща му (от македонско по­текло) е бил банков чиновник. Брат му Пепи Христов в известен наш лекоатлет, печелил първи места на 100 м. и дълъг скок.

Прощъпалникът му е сред малчуганите на "Скобелев", чийто квартален парцел спира до южната страна на едноименния столичен булевард, а от 1919 г. се приютява в гнездото на "Левски" като негов основен клон. Висок и снажен, Шкубата скоро се утвърждава като защитник на "сините", спечелвайки си признанието на непоклатим стълб. В състезателната си кариера е един от дълголетниците, шествали с Големия син отбор през второтои третото десетилетие на века. Четирикратен столичен първенец в и шампион на страната през 1933 г. Но­сител в е и на кметската купа "Улпия-Сердика" (1926, 1930, 1931, 1932). В националния тим дебюти­ра през 1924 г. в срещата с Австрия във Виена (0:6), а седмица по-късно играе срещу представителите на Ейре (0:1) на Олимпиада­та в Париж. Носи на гърди­те си лъвски герб в 7 междудържавни мача, включително през 1931 г. в Буку­рещ срещу Румъния (2:5). След състезателната дей­ност е уважаван деец, за известно време и треньор на наши отбори По профе­сия е зъботехник в тандем със съпругата си, която е зъболекарка. Почина на 12.03.1992 г. като 88-годишен клубен доайен.

Спортният печат отпреди шест-седем десетилетия е съхранил редица ласкави оценки за този изпитан боец. След историческата победа над "Славия" през есента на 1923 г. с З:1, с която по убедителен на­чин е нарушено господ­ството нв Белите, четем следния пасаж: "Отлично изнесе на показ редките си ценни качества на първостепенен играч десния бек Шкубата, който с достойнство понесе трудностите на играта и

БЛЯСКАВО ИЗПЪЛНИ СВОЯТА ЗАДАЧА."

Тогава е рамо до рамо с легендарните съратници, Вертер (Петър Иванов). Симето (С. Янков), Гено Матеев, Ванюш (Ив. Радоев) Кино (Ник. Лозанов), Мърцо (Дим. Мутафчиев), Колишчето (Ник. Мутафчиев), Генерала (Цеко Генев), Дяволето (Конст. Мазников), Вагонетката (Кир. Йовович). След този паметен двубой между "корифеите на столицата" един автор отбелязва: "Близкото бъдеще, което отново ще постави двата отбора изправени един срещу друг в полето на че­стта, ща покаже кому при­надлежи окончателно първенството за през ця­лата 1923-24 г." През про­летта резултатът е 1:1, а "Левски" заема лидерска­та позиция в крайното класиране, изравнен по точки със "Славия", но с по-добра голова разлика (69-9 срещу 59-12)...

От въпросната златна есен за Александър Христов са и сладните редове: "Отлично играе с глава, достиг­нал в това отношение сте­пента на виртуоз... Излизал с чест от много критични моменти, осигурил така мно­го победи за "Левски"... А помествайки снимки с крат­ки характеристики за наши­те представители на Па­рижката олимпиада праз 1924 г., в. "Спорт" пише за Шкубата: "Изпъква като един от най-добрите бекове в България. Направил голямо впечатление на румъ­нците със своята специфич­на игра с глава." В този ред на мисли се налага да напомним пак забележително­то турне на "Левски" през октомври 1923 г., при първо­то гостуване на столичен от­бор в чужбина, а именно в Букурещ, когато записва 1:1 срещу "Ромкомит" и 4:2 срещу "Триколорул".

Що са отнася до българската премиера на олим­пийската футболна сцена, Александър Христов вина­ги с особено чувство на вълнение се връщаше в спомените от мача на ста­дион „Коломб" във френс­ката столица. Споделяше как след първоначалния смут отборът застава на бойна нога, разчитайки и на прословутите изненад­ващи и объркващи против­ника изкуствени засади. Той заедно с другия колос в отбраната Симеон Янков още повече са шлифовали това оръжие след меж­дудържавния дебют срещу Австрия във Виена. А като го запитах веднъж мимоходом наистина ли повече от 20 пъти са го приложили срещу Ейре (0:1), той лако­нично отговори: "Двайсет и осем бяха тия наши атрак­ции на брой, изпълнени най-точно под моята дик­товка..." Тогава още е в сила старото правило за засада, в която против­никът изпада, ако пред него има пo-малко от три­ма пазачи. Шкубата е онзи, който като преден защит­ник ще направи само крачка-две напред и съпер­никът попада като жертва а заложения капан. После­дния път обаче, въпреки сигнала на помощника, главният съдия си затваря очите пред очевадното нарушение, за да се потвърди истината, че изкуствените засади са нож с два остри­ета, едното от които можа да се обърне и срещу тия, се осланят на него.

Други знаменателни събития в кариерата на железния защитник са се­зоните, когато "Левски" щурмува шампионската титла. Първата атака е през октомври 1924 г., но след 0:0 в полуфиналната среща с "Владислав" (Вн) няма преиграване, поради отказа на варненци. Вто­рият напън е през август 1925 г., когато след 0:2 с най-високото отличие се окичва „Владислав''. След­ващата несполука е срещу "Ботев" (Пд) през октомври 1929 г. - 0:1. И най-сетне на 3 октомври 1933 г. удря

ЧАСЪТ НА ВЕЛИКАТА РАДОСТ

след като на стадион "АС 23" пред 12 000 зрители е принуден да отстъпи "Шип­ченски сокол" (Вн). Резул­татът са движи така: 1:0 К. Жеков (12'), 2:0 Панчев (29'), 2:1 Ил. Булашев (36'). 3:1 Пешев (63'). Сред победите­лите (в червени фланелки, тъй като на гостите е пре­доставена привилегията за синия цвят), освен автори­те на попаденията във варненската врата, са Р. Мазников, Н. Николов (Бачо Кольо), Ал. Христов, Б. Габровски, Н. Димитров (Фъц), Конст. Ефремов, Мих. Лозанов (Танка), Ник. Лоза­нов (Кино). За Шкубата оценката е, че е бил по-доб­рият от бековете. Оправдал в напълно и единодушно поверената му капитанска лента. Поемайки в пре­гръдките си Царската купа като най-ценен дар за шам­пиона, той споделя: "Дължа да изразя голяма благодар­ност към партньорите за високата им дисциплина и демонстрираната игра. Най-сетне постигнахме на­градата, към която толко­ва години протягахме ръце!" Не е трудно да си представим заслужената му гордост, като единствен от Големия син отбор на двайсетте години, предал така достойно щафетата на поколението, дошло през трийсетте. За такъв подвиг са били нужни близо десет от златните години на мла­достта, чието друго име е

КЛУБНА ВСЕОТДАЙНОСТ И ВЕРНОСТ

На тази тема той се из­повядва в интервю пред Стефан Нойков, в диалог започнат от 1938 г. и продължил през февруа­ри 1992 г.: "Ние дадохме всичко от себе си, напра­вихме лични жертви... По­демът в първите години се дължеше изключително на големия ни идеализъм. През лятната ваканция, ние група ученици от "Лев­ски" работихме на стара тухларна, за да съберем пари за нашия клуб. От футбола не съм получил нито стотинка, аз съм му давал. Той се отплащаше щедро - даряваше ме с ра­достта от играта, доста­вяйки удоволствие и на хората..."

В последните години от житието му - все така стро­ен, изискан, представите­лен и приветлив - го виж­дах постоянно заобиколен от почитатели. Като спо­делях това пред госпожа Елена, помагала вкъщи до сетния му дъх, тя ми пре­даде следните негови думи: "Бях дете, когато на близките околни ливади, простиращи се до Алек­сандровска болница тряб­ваше да направя своя прощъпалник във футбола в ролята на... голкипър... Като звезда на "Левски"

НЕВЕДНЪЖ БЯХ НОСЕН НА РЪЦЕ

след успешни мачова. Като национал бях сред поканените от царя на прием в резиденцията "Врана"... Бях в игра 18 го­дини, а за това не съм по­лучил и 18 стотинки. Уча­ствал съм и в официални състезания на висок скок... Имах богат архив от снимки, паметни знаци, отличия, отделни броеве и изрезки от вестници. Като се завърнах след бомбардировките на Со­фия у дома ни с изпотро­шени стъкла на прозорци­те, само на това мое бо­гатство бе посегнал ня­кой, а то бе най-скъпото за мен... Доживях все пак и на стари години да бъда сред поканените и награ­дените при юбилейни събития..." От любезната госпожа, грижила се за бай Сашо като за втори баща, чух и следното: "На преклонна възраст не пропускаше да отиде сут­рин в ресторант "Крис­тал" на чаша кафе, след обед прескачаше на сре­ща с приятели в "Минерал сувенир". Всяка неделя бе на утринна служба в храма "Александър Не­вски"...

Погребението му бе в 11 ч. на един съботен ден. Придружихме го до вечно­то му жилище заедно с ръководители, бивши състезатели и привърже­ници на клуба. Дошли бяха и приятели от други спорт­ни цветове. Като изтъква­ха заслугите му, Михаил Лозанов (Танка) и Никола Николов (Бачо Кольо) си припомняха знаменития финал през 1933 г., когато "Левски" за първи път стъпи на шампионския връх. Христо Минковски (Мути) и Любомир Алдев сочеха качества на харак­тера му, като подчертава­ха: "С изключителната си скромност и с интелекта си той бе образец на спортист!" Достойно при­знание за бай Сашо бе и присъствието му в идеал­ната единайсеторка на "Левски", подбрана в ан­кетата по случай половин­вековния юбилей на клу­ба през 1964 г.

Димитър Попдимитров, в-к "Левски", брой 10 (2000 г.)

б.р. - Статията е публикувана с незначителни корекции. Текстът в удебелен син шрифт е специално подчертан от Сини1914.

Статията е също и част от книжката на Димитър Попдимитров "Големият син отбор". Изданието може да се намери във веригата магазини UltraBlue на ФК "Левски" на скромна цена.