петък, 18 юни 2010 г.

Кирил Йовович

Първият най-млад национален дебютант

Роден на 29 декември 1905 г. в София. От старата "България" (отправна площадка на Иван Радоев - Баба Рада) преминава в "Левски" през 1919 г., за да регистрира 9 сезона. Изключителен талант, бързо напредва и се утвърждава като ляво крило в компанията на по-възрастните в отбора. Архивни източници го сочат като "голям техник с гъвкава фигура и трикова игра", като нападател, който умело дриблира и центрира, създавайки положения за другите. Облича фланелката с държавния герб в 3 мача, включително при премиерата във Виена и на Олимпиадата в Париж през 1924 г. Столичен първенец е (1923-1925) и носител на общинската купа "Улпия-Сердика" (1926). Себеотдайно служи на клуба и като деец. Треньорският му мандат в "Левски" през 1936/1937 г. е увенчан с шампионски лаври. Почина на 9 февруари 1976 г.

Откърмен в махалата на "Левски" - люлката на основателите и на следващите знаменитости, оформили Големия син отбор през двайсетте години. Тогава фигурира в най-старото дерби със "Славия", включително и при първата официална победа в края на 1923 г. (3:1), когато е прекъсната хегемонията на "Старата госпожа". Взема участие в международните контроли с "Галиполи" ("скитащият се" руски емигрантски тим); с румънските "Триколорул" и "Ромкомит", разписвайки се с по един гол; с будапещенския ФК 33 и др. Така на състезателната арена е рамо до рамо с прочутия вратар Петър Иванов - Вертер; с железните защитници Александър Христов - Шкубата, и Симеон Янков - Симето; с неуморимите совалки Гено Матеев и Иван Радоев в халфовата линия; с братята Мутафчиеви (Мърцо и Колишчето), с Цеко Генев (Генерала) и Коцо Мазников (Дяволето) в нападението. Прилежен ученик е на играещия треньор Миша Борисов, който и на този пост не сваля военната си руска униформа. Спазва и наставленията в съхраняваната впоследствие половин век ученическа тетрадка, в която на 79 страници е преписано ръководството на виенчанина Георг П. Блажке "Как изучавам и преподавам футболната игра".

В какво се състои международният принос на десетината избраници от "Левски" в националната единайсеторка, лични от един коментар на наш наблюдател за мача с Ирландия на Олимпиадата в Париж: "Когато на стадиона "Коломб", наред със знамената на всички държави плющеше и българският флаг, нашият тим отстояваше пред очите на публиката качествата и името на България. В сърцето на Франция ние накарахме светът да заговори за нас, да тръпне пред устремите ни, да познае и разбере, че чадата на мъничката страна имат несъкрушим дух..."

В ЧЕЛНАТА ФАЛАНГА

на това голямо дело е и Кирил Йовович. Особеното за него е, че само седмица преди олимпийския прощъпалник той документира на мача във Виена срещу Австрия (0:6) един своеобразен рекорд, оказвайки се първият най-млад наш дебютант с фланелката на националния тим. Тогава той е на 18 години, 4 месеца и 23 дни. А чак след десет години играч от друг клуб ще нанесе следващата корекция в тази почетна графа. Що се отнася до следващия от "Левски", ще измине четвърт век, за да се появи изявлението на Жоро Соколов - Йогата, свалил възрастовия лимит на 16 години, 10 месеца и 25 дни, оглавявайки българската колона за всички времена.

Ето и спомен от третия мач на Кики "Вагонетката" с националната фланелка, разказан от него две години преди да почине, пред патриарха на спортната ни журналистика Климент Симеонов:

- На срещата с Турция в Истанбул ръководи местен съдия, макар да ни беше казано, че е англичанин. Той отмени няколко гола - мои и на Никола Мутафчиев. Загубихме с 1:2. Почти през цялото второ полувреме се борихме с играч по-малко - вратарят ни Андреев беше тежко контузен и бе откаран в болница. На вратата застанах аз и спасих няколко удара. На трибуните зрителите възкликвали "Вай, вай - и голове вкарва, и голове спасява!"

През 1925 г. "сините" са из Европа по маршрута Нюрнберг - Дрезден - Париж - Страсбург - Париж - Бордо - Руан - Париж - Ривиерата. На "най-голямото турне" се връща през 1934 г. в "Левски" в по-свободен фейлетонен маниер. Описаните факти, разбира се, имат и своята документална стойност.

За мача със "Стад Франсе" в Париж (0:2) има такива редове: "Особено се прояви Кики Йовович. Той изигра няколко положения така майсторски, че извика възхищението на цялата публика, която запомни името му и започна да го подканя: Кики! Кики! ... Но и той не се шегуваше, към 25 минута от движение със страшен шут, какъвто само едно време Кики притежаваше, открива резултата - 1:0 за "Левски"...

ТОЯ ГОЛ СЕ ПОМНИ И ЩЕ СЕ ПОМНИ ЦЯЛ ЖИВОТ

от тия, що имаха щастието да го видят. Гол, ама какъв гол, не ти е работа - страшно силен шут, и то в движение!"

Второто полувреме крайната отбрана на "Стад Франсе" стана жертва на нова паника, предизвикана от развихрилото се българско крило. Бековете се виждат в чудо да парират заплахата и един от тях, вместо да подаде на вратаря, си отбелязва автогол - 2:0. Заключението: "Играта на Левски бе неописуемо добра!"

Веднага тогава постъпва съблазнително предложение за "Селтик" от мастит британски мениджър срещу 300 000 франка. В Бордо обаче на "Вълшебният стрелец" е отредена зла участ. Читателят изтръпва от описанието: "В титулярния състав сигурно щяхме да победим, ако в 20-та минута при срещата на Кики с десния халфбек (испанец) не се чу един пукот. Йовович като сноп се стовари на земята. Донесоха носилка и го отнесоха в хотела, а ние продължихме с понижено настроение. Полувремето завърши 0:0, а вторият халфтайм ни направиха 2 гола и загубихме... Вечерта ни дадоха банкет, в ушите ни обаче пищеше пукотът от счупения крак."

Само пострадалият е могъл да каже колко му е струвало това нещастие в зенита на злополучно прекъснатата кариера...

За класата му в ония години свидетелства и анкетата по случай златната сватба на българския футбол в 1959 г., чиито резултати са публикувани във в. "Спорт тото". В графата за най-добро крило личат следните имена: К. Йовович, Ас. Пешев, В. Йорданов... При раздаването на официалните награди по случай юбилея и Кики е само "отличник на физкултурната работа"...

Добре, че като най-ценна награда от миналото в паметта му не заглъхват овациите, когато се подвизаваше със синята фланелка или с държавния герб на гърдите. А сърцето му е било стопляно и от възторга при спечелената от "Левски" шампионска титла под неговото треньорско ръководство.

Веднъж в третата възраст се редеше на дълга опашка за билети преди важен мач, за което трябваше да загуби немалко време. И се чу глас: "Сторете път на славния ветеран. Той заслужава да ги получи, без да чака и дори безплатно!" Скромността обаче не му позволи да прережда другите, да не остави лептата си. Не стори и знак на възгордяване или недоволство. Достоен за уважение.

Най-сетне имах възможността за разговор с дъщеря му Румяна - инженер-химик, запазила фамилното име на баща си. По повод на написаното от мен тя добави: "Заради пълното си себеотдаване като футболист той прекъсва учението си в немския колеж. Има доста неприятности в заможното си семейство (4 братя и 2 сестри) и разривът стига дотам родителите му да кореспондират с него по пощата. Като научава за чуждестранната оферта, едва не пощурял от възмущение, изтъквайки като немислимо едно напускане на любимия си клуб, на родината, на чието футболно бъдеще се е обрекъл. Съвсем рядко ме е посещавал в спомените си. Чуждо му беше всяко самохвалство. Дължа много на неговите математически способности, за да се дипломирам. А той обичаше да се вглъбява и в писанията на философи. Повод да бъда пак горда с него бе присъствието му на Олимпийския конгрес във Варна. Тогава телевизионният екран ни го показа сред почетните гости, редон с други от първите ни олимпийци."

Георги Манов и Димитър Попдимитров - в. "Левски", брой 1 (98) 2000 г.

Няма коментари:

Публикуване на коментар